John Corabi (THE DEAD DAISIES, екс-MÖTLEY CRÜE): Животът е хубав

Интервю с John Corabi (THE DEAD DAISIES, екс-MÖTLEY CRÜE)

THE DEAD DAISIES е австралийско-американска хард рок група, която David Lowy събира през 2012 година. И превръща в супергрупа. В момента в бандата редом до основатeля й свирят китаристът Doug Aldrich, басистът Michael Devin, барабанистът Tommy Clufetos и вокалистът John Corabi. През тази година бандата издаде блусарския „Lookin’ For Trouble“, в който изразява своята почит към блус законодателите от 20-те,30-те ,40-те години на миналия век, като преработва създадени тогава блус стандарти. По този повод вокалистът на THE DEAD DAISIES John Corabi даде специално интервю за „От другата страна“. 

Интервюто с John Corabi (THE DEAD DAISIES, екс-MÖTLEY CRÜE) е излъчено в „От другата страна“ по Радио Варна на 29.12.2025 година.

 

От другата страна - Привет, John, как си?

John Corabi - Добре съм, живея в Нешвил, Тенеси, денят ми започва с кафе. Предстои един слънчев и красив ден, така че всичко е страхотно. Животът е хубав.

От другата страна - Тук е 7 вечерта и денят ми почти приключи. Поводът за интервюто е новият албум на THE DEAD DAISIES. Как виждаш развитието на групата, след повторното ти присъединяване како вокалист?

John Corabi - През миналата година издадохме един албум „Light ‘Em Up“, който е в голямата си част с оригинална музика. Интересното е, че докато работихме по него, влязохме в легендарното американско студио „FAME Studios“, което се намира в града Muscle Shoals, Алабама. Там има толкова много история. Записвали са толкова много невероятни артисти като THE ALLMAN BROTHERS BAND, Aretha Franklin, Otis Redding, Wilson Pickett. Всички тези блус,госпъл, R&B артисти. Просто искахме да работим там. В Америка имаме един „списък с цели“, които всички искаме да постигнем в живота преди да напуснем този свят. Отидохме там и докато бяхме в студиото, създавахме и планирахме песните за „Light ‘Em Up“. Един ден след вечерята просто започнахме да импровизираме. Просвирвахме няколко стари блус парчета, които всички знаят. След което прослушахме какво сме сътворили и решихме, че наистина се е получило добре. Тогава се спряхме на идеята през деня да работим върху „Light ‘Em Up“, след което да запишем може би десет блус песни, стари стандартни класически блус композиции. И всъщност го направихме. Прекарахме си много добре. Звучат страхотно, много добре ни се получи. И за да съм честен, научихме много за тази американска артистична форма, наречена блус. Самият процес беше много просветителен и поучителен.

От другата страна - Заради работата си в това студио, чувствахте ли напрежение или отговорност?

John Corabi - Странното е, че студиото, в което бяхме, легендарното студио „FAME“, е действащо студио и в същото време музей. Беше интересно да разглеждаме всички тези стари снимки, старото оборудване, което все още пазят. Самият звук в звукозаписните стаи е много вдъхновяващ. Целият блус албум е, както тук в Америка казваме, щастлив инцидент. Беше нещо, което правихме всеки ден около времето за вечеря. А самото студио всеки ден предлага туристическа обиколка. Идват посетители, купуват си билет и разглеждат. Вземахме си почивка за вечеря. Отивахме да хапнем, след което, евентуално, спирахме в някой магазин за алкохол, купувахме си уиски и вино. И тогава си казвахме, че можем да се приберем в хотелските стаи и да гледаме цяла нощ телевизия или да се върнем в студиото и да се забавляваме. Връщахме се в студиото и започвахме да джемим върху стари блус парчета. Нещата се звучаха добре. Тогава решихме да запишем десет песни, пък каквото стане. Не бих казал, че имаше някаква отговорност от факта, че работехме в това студио, а по-скоро бяхме вдъхновени от него.

От другата страна - Наистина ли си „търсите проблема“?

John Corabi - Басистът ни Michael Devin предложи името на албума да е „Lookin’ For Trouble“. Ние не си търсим проблеми. Но причината да изберем това заглавие беше, че буквално се върнахме в 20-те, 30-те, 40-те години на миналия век, когато всички тези легендарни блус изпълнители са обикаляли Америка. Те са посещавали тези афроамерикански неофициални и импровизирани заведения, на които са казвали „juke joint“. В тези малки, скрити барове,  са ходели много афроамериканци. Може ли са да вечерят, да пият по нещо и да слушат блус. Но много бели американци са гледали на тези места като на нещо лошо. За тях са били проблем, лоши новини. Защото там афроамериканците са изпълнявали и са танцували на дяволската музика. Пиели са, правели са секс и какво ли не. Знаеш какво имам предвид. Връщаме се в наши дни. Michael дойде с обяснението, че щом блуса са го наричали дяволска музика, то тогава албумът ни трябва да се казва „Lookin’ For Trouble“.

От другата страна - THE DEAD DAISIES е австралийско-американска група. Културните различия определят ли звука на една банда?

John Corabi - При нас не, защото всички сме израснали, слушайки една и съща класическа рок музика. LED ZEPPELIN, THE BEATLES, AC/DC, THE ROLLING STONES. С тези групи растяхме. Дори китаристът ни David Lowy, който събра бандата в Австралия, е на нашата възраст. Всички сме горе-долу на едни и същи години. И сме израснали, слушайки една и съща музика. Така че, когато влезем в студиото, дори и днес, ни е много лесно да пише и да създаваме, защото всички имаме едни и същи влияния. И всички композираме. David пише, Michael и Doug също. Аз също композирам. Дори продуцентът ни Marty Fredrikseen допринася за създаването и аранжиментите на песните. Т.е. имаш петима композитори, които работят заедно на едно място, където става магията. Така че не знам дали въобще музиката ни е свързана с културните ни корени. Аз израснах и съм силно повлиян от групи като THE BEATLES, LED ZEPPELIN, AEROSMITH, GRAND FUNK RAILROAD. И може би ще поднеса на бандата идеи, които са вдъхновени от тях. Китаристът на Doug Aldrich е по-запален по VAN HALEN, Randy Roads, Jeff Beck. Другият ни китарист David е луд по AC/DC. Т.е. при нас не става толкова въпрос за културна идентичност, а за музикални влияния. Докато работим David може да подхвърли, че AC/DC биха го направили по този начин. Аз, може би, мисля по начина, по който са действали LED ZEPPELIN, AEROSMITH или David Bowie. David би ме репликирал, че AC/DC биха постъпили по друг начин, а Doug ще се намеси, като каже, че VAN HALEN ще го направят по трети. Музикалните ни корени носят различни музикални вкусове, които можем да използваме. Т.е. не става въпрос за културните различния, защото всички в бандата сме почти еднакви. Както казах и по-рано, всички сме почти набори, всички слушаме почти една и съща музика. Има някои странични, външни влияния, но културно се разбираме страхотно. Просто съществуват леки разлики в музикалните ни вкусове. Обичам AC/DC, но не толкова, колкото David. Харесвам VAN HALEN, но не толкова, колкото Doug. Имаме нашите малки музикални различия, но нещата работят. В процеса на създаване на музика, нещата работят.

От другата страна - Каква е крайната цел пред новия албум на THE DEAD DAISIES?

John Corabi - В исторически план във всички албуми THE DEAD DAISIES винаги са включвали песен или две като почит към бандите, с които сме израснали през 60-те и 70-те. В новия „Lookin’ For Trouble“, блус албума ни, всичко е трибют. Целият диск е почит към блус артистите, които са повлияли на бандите, с които ние сме израснали през 60-те и 70-те. Групи като CREAM, LED ZEPPELIN, FOGHAT, THE ROLLING STONES, THE BEATLES. Много от тях са повлияни от артисти като Robert Johnson и Lead Belly. Т.е. онова, което направихме е трибют към артистите, които са оказали влияние на музикантите, които ние сме слушали, докато сме се формирали. Честно казано, самият аз не съм някакъв блус историк и ценител. Просто се просветихме доста, след като направихме този албум. Надявам се, че феновете ще си го пуснат и ще разберат, колко хубава музика съдържа. И може би любопитството им ще ги провокира да се поинтересуват от тези стари блус артисти, за които може би никога не са чували. Просто се забавлявахме и натрупаният опит за всички ни беше много поучителен.

От другата страна - Всъщност това един вид приемственост между поколенията ли е?

John Corabi - Точно така. Знаеш ли, кое е забавното. Не знам дали си запознат или не. Като момче, което растеше, слушайки да речем LED ZEPPELIN, никога не си давах сметка, че композицията „When the Levee Breaks“ от „Led Zeppelin IV“, всъщност е много стара, наистина много стара. Днес на почти 100 години. Едва по-късно разбрах, че „When the Levee Breaks“ е създадена през 1929 година от жена на име Memphis Minnie и мъж на име Kansas Joe McCoy. Създадена е за невероятното опустошително наводнение от река Мисисипи няколко години по-рано през 1927. Преди да разбера това, винаги съм си мислел, че „When the Levee Breaks“ е песен на LED ZEPPELIN. И днес смятам, че е страхотна. Винаги съм се чудил как са я измислил, какво означава текстът, какво се крие зад „levee breaks“, какво означава. След години започнах да ползвам Google и YouTube. Започнах да проучвам тези композиции и техните заглавия. И с учудване установих, че LED ZEPPELIN са взели песента, запазили са текста и вокалната мелодия, която Robert Plant изпълнява, но напълно за преработили музиката, за да я направят да звучи като LED ZEPPELIN. Тя е впечатляващ завършек, брилянтната последна песен в основополагащия „Led Zeppelin IV“. Когато го разбрах, бях удивен. Помислих си, че е невероятно. Та това беше кавър. Те са взели композицията и са я направили така че да звучи като LED ZEPPELIN. Това може донякъде да даде представа как се чувствахме ние, когато открихме тези стари блус песни и работихме по тях в студиото, търсейки точните аранжименти, за да звучат като THE DEAD DAISIES. Тогава си мислехме, че ако някой чуе този албум, ще реагира като нас. Защото няма да има идея, че песента „Crossroads“ например не е на CREAM или LYNYRD SKYNYRD, както винаги е смятал. Със сигурност никога не е предполагал, че е написана през 1930 година от Robert Johnson. Надявам се, че слушателите ще оценят музиката и начинът, по който звучи. Но и се надяваме, че ще направят като мен – ще влязат в Google и ще започнат да проучват историята и произхода на песните. След което, може би, ще тръгнат в посоката, наистина да оценят блус музиката.

От другата страна - Защо подобно завръщане към корените е важно и смяташ ли, че младите хора се интересуват от историята на музиката?

John Corabi - Знаеш ли, коя е забавната част? Ако се замислиш, разбира се. Можеш да провериш, но мнението ми, след като направихме блус албума е, че блусът е бил американска форма на изкуство, от която никой в Америка не се е интересувал с години. Така усещам нещата днес. Защото за бялата Америка блусът е бил почти винаги табу. Нещо, което носи лоши влияния. Но се случва друго. Почти всички от тези ранни записи от 30-те и 40-те години на миналия век, някак си достигат до Англия, Великобритания и Европа, и хората оценяват музиката много повече, отколкото американците. След което вашите групи като THE ROLLING STONES, THE BEATLES, LED ZEPPELIN, FOGHAT, CREAM буквално се влюбват в блуса, като започват да го интерпретират по своя начин, след което като подарък го връщат в Америка през 60-те и 70-те. Един вид: „Заповядайте вашата музика“. Както и да е. Днес с YouTube и Google много от младежите се връщат назад във времето и слушат музика, която не са чували преди. Забавно е да попаднеш на всички тези млади хора, които създават т.нар. видео с реакции. Пускат материал на LED ZEPPELIN, David Bowie, GRAND FUNK RAILROAD, Elton John, на всички тези страхотни изпълнители, с които съм израснал през 60-те и 70-те и наистина изглеждат впечатлени от тях. Определят ги като невероятни, след което започват търсенето и изследването им. Както отбелязах по-рано, за мен блусът е много недооценена форма на изкуството. Без класическата музика, всеки друг музикален жанр е започнал от блуса. Вземи рокендрола, поп рока, R&B, кънтри музиката. Блусът е семето. След което дървото израства и всеки негов клон поема в различна посока. За мен блусът е семето, от което се ражда всяка една форма на музиката. Без класическата. Така че от историческа гледна точка и от информационна гледна точка е важно да познаваме историята. Сега имаме Google, разполагаме с YouTube. Потърсете блуса. Определено пътешествието е страхотно.

От другата страна - Бил си част от MÖTLEY CRÜE, с които имаш един едноименен албум от 1994 година, който продължава да е подценяван. Кое е по-лошо за един изпълнител - да не бъде разбран или да бъде разбран погрешно?

John Corabi - И двата варианта са лоши. Знаеш ли, има много фенове, които харесват албума. Има мнозина, които го недолюбват. Единственото, което мога да кажа е, че винаги се опитвам да вървя напред без да се притеснявам за миналото. Също така ще добавя, че издадох три записа с MÖTLEY CRÜE. Времената ми в групата бяха много творчески период. Не само за мен, а за всички нас. Забавлявах се много с момчетата. Днес може би не си говорим толкова, колкото би трябвало, но си изкарах страхотно с тях и съм много горд с музиката, която създадохме. Знаете ли, кое е забавно? Че почти всички албуми, които някога съм правил, странно е, на това е моята кариера - записите с THE SCREAM, после с MÖTLEY CRÜE, след което издадох няколко албума с UNION, в началото са подценявани. Когато дисковете излязат, никой не им обръща внимание. Забавното е, че като минат 10, 15, 20 години, изведнъж всички откриват колко са страхотни. Просто правя моите неща, ако ме разбираш. Ставам сутрин, благодаря на Бог, че все още дишам, денят е слънчев, до мен е красивата ми съпруга, семейството ми няма здравословни проблеми, имам прекрасен дом и продължавам да създавам музика. Както казах по-рано – животът е хубав.

От другата страна - Mick Mars каза в едно интервю, че албумът с теб е най-артистичният албум на MOTLEY CRUE в кариерата му.

John Corabi - Когато бях много малко момче, баща ми ми каза нещо. Това е стара американска максима. Може би всеки я използва, но е следната: „Ако намериш нещо, което обичаш да правиш, никога няма да работиш нито ден в живота си.“ Аз все още просто обичам да изпълнявам музика. Ето, сега с THE DEAD DAISIES обикаляме света. Свирим на големи фестивали в Европа. След което в няколко средни по капацитет зали. Така че се чувствам благословен дотолкова, че правя фестивални участия, имам възможност да свиря в средно големи зали, но също мога просто да изляза, да седна на някой стол с акустична китара в малки заведения за 200 души,  да изпълнявам песни и да разказвам акустично истории. Честно казано фактът, който е от значение, е че просто обичам да свиря музика. Така че не се притеснявам особено за това, дали днес ще свиря в клуб, а утре ще съм на фестивал. Не се притеснявам за тези неща. Просто обичам да свиря.