Диагнозата не е всичко: историите, които здравната система не вижда

По време на празниците болниците често изглеждат по-тихи и спокойни. В тях остават само пациентите, които наистина се нуждаят от болнична грижа. Това обаче не означава, че проблемите намаляват. Напротив – самотата излиза на преден план, особено за възрастни хора без близки и за пациенти със злокачествени заболявания, които често прекарват празниците сами.

Клиничният социален работник Александър Миланов разказва, че в болницата, в която работи, често се срещат подобни истории. Там няма значение какъв си бил и какъв живот си водил – пред болестта всички са равни. Именно тогава, в този критичен момент, става ясно кой остава до теб, защо е там и дали ще бъде докрай.

Истории от болничните коридори

В дните преди Коледа Миланов се сблъсква с два особено тежки случая. В единия близките отказват да погребат починал пациент, с когото не са общували повече от десет години, въпреки че са живели на една и съща улица.

В другия случай дъщеря отказва да прибере баща си от болницата, въпреки че той има нужда от постоянна грижа след прекарано заболяване. Единственият ѝ отговор е: "Искам той да преживее това, което аз съм преживяла", след което прекъсва всякакъв контакт.

Като клиничен социален работник Миланов успява да намери решение и пациентът е настанен в друго лечебно заведение. Но начинът, по който напуска болницата, е показателен – без обувки и чорапи, с един чувал лични вещи и дарени от болницата памперси и лекарства. Оказва се, че няма и съседи, които да поемат грижа за него.

Големият град и голямата самота

Според Миланов София е пълна със самотни хора, които имат нужда от подкрепа. Той подчертава, че зад подобни разпаднати семейни отношения често стоят сложни житейски причини, които не могат да бъдат разглеждани едностранно.

В държавите, към които България се стреми и вече принадлежи, е изградена интегрирана система за социална и здравна грижа. Там още при изписването се прави подробна оценка къде отива пациентът и кой ще се грижи за него. Когато семейството не може или не иска да поеме тази роля, социалните служби се намесват навреме.

У нас обаче палиативната грижа е сведена почти до нула. Тя остава "задният двор" на медицината, а липсата на адекватни здравни и социални услуги лишава хората от възможността за достоен живот и достойно умиране.

Надеждата в хората

Въпреки тежките примери, Миланов вижда и светлина. Тя се появява там, където хората се срещат с хора – съседи, които поемат грижа за самотно живеещ човек, или цели квартали, които се мобилизират, за да помогнат.

Според него общността е ключът. Ако обществото е било по-ангажирано по-рано – в борбата с бедността, насилието и социалната изолация – днес вероятно нямаше да се стига до ситуации, в които дете отказва да поеме грижа за родител.

Когато системата не стига

Всичко това се отразява и на работата на лекарите. Лечението не е само медицински акт – то изисква емоционална ангажираност и време. Но системата, ограничена от клинични пътеки и финансиране, рядко позволява дългосрочна грижа.

Понякога, признава Миланов, се налага "да се излъже системата", за да не бъде изоставен човек в нужда. Той дава пример с пациент, изпаднал в бездомност, който временно е бил прехвърлян между отделения, защото няма как просто да бъде оставен пред входа на болницата.

Слушайте!